понеделник, 16 януари 2012 г.

За братята Прошек и приноса им в българската история

Григор Николов, в-к “Сега”
Днес за мнозина братя Прошек са едни от колоритните легенди на стара София.

И се сещат за тяхната бирена фабрика, чието полупорутено здание все още клечи срещу държавната национална телевизия. През 1885 г., когато започва строителството на фабриката, това е бил краят на София и столичани излизали там на разходка. За качеството на бирата и за чешмичката, от която тя течала, се разказват небивалици. Според едни тя била в двора и всеки софиянец, който минавал оттам, влизал, давали му чаша и той цоквал по една. Според други прословутата чешма била в ресторанта и оттам бирата течала на воля.
Нищо подобно не е имало, но легендата свързва братя Прошек единствено с бирата и забравя, че “братята” са трима – Иржи, Теодор и Вацлав, а когато се позамогват, привикват в София и братовчед си Йозеф. Всички те са родени в чешкото градче Бероун в семейства на шивач и обущар. И, както в американската легенда, с търпение, упоритост и постоянство достигнали до върха. В София са участвали в строителството на Централна гара и Народното събрание, построили са Орлов и Лъвов мост, Варненското пристанище, създават дружество “Славянска беседа” и Българското инженерно строително дружество. Тяхна собственост е била и първата столична печатница, печатала всички вестници, списанието на книжовното дружество (днес БАН), “Държавен вестник” още от първия му брой, бланки и формуляри за двореца, министерствата и всички държавни учреждения.
Братя Прошек се изявяват като енциклопедисти, и то не защото имат специалната подготовка за това, а поради нуждите на времето. Пръв от фамилията Прошек в България пристига Иржи, който учил в Прага два семестъра в Императорското техническо училище, а после три години машиностроене в чешкото Висше техническо училище. През 1970 г. по неведоми пътища 23-годишният младеж се озовал в България и започнал работа като инженер в Дружеството за строителство и експлоатация на железопътните линии в Европейска Турция на барон Морис Хирш.
По време на Освободителната руско-турска война Иржи станал кореспондент на чешки вестници и отразявал хода на военните действия. През 1878 г. при него пристига брат му Теодор, роден през 1858 г. Двамата се заемат със собствен бизнес и правят печатница. По това време се сприятеляват с Иречек и Иржи зарязва временно инженерството – станал стенограф в Народното събрание, тъй като бил един от малцината, които владеели този занаят. Сред техните приятели са министър Тодор Бурмов, митрополит Климент, наследил Бурмов като министър-председател от ноември 1879 г., Петко Каравелов, Константин Стоилов, министърът на просвещението Георги Атанасович и на финансите Григор Начович. Мнозина им завиждат и ги упрекват, че именно заради тези познанства техният бизнес се развива твърде бързо. Тогава Иржи сменил името си на Георги, а Теодор – на Богдан.
През 1879 г. първият кмет на София Стойко Салабашев кани чешкия архитектурен техник Лубор Байер за архитект и той прави първия план за развитието на София. Негови асистенти стават Георги Прошек и Вацлав Раубал.
За работата по този план двамата братя канят и братовчед си Йозеф Прошек. След това той започва работа в Дирекцията на обществените сгради и през 1884-86 г. е асистент на архитект Фридрих Грюнагер, роден в Румъния и син на майстор тъкач, който прави новата сграда на Народното събрание.
На 3 януари 1880 г. планът бил предоставен на одобрението на министрите и княз Батенберг. Той утвърждава сегашната кръгова система на днешните булеварди “В. Левски” , “П. Евтимий”, “Хр. Ботев”, “Сливница” и “Волгоград” (някога “Константин Стоилов”).
Останалият в историята като “Батенбергов план на София” бил типично американски – столицата е разделена на квадрати, между които се промушват малки и тихи улици, а във всеки парцел има по 5-6, максимум до 10 къщи с дворчета. Докато работят по плана, Георги Прошек се задомява за Анна Раубал, сестра на градоустройствения техник Вацлав Раубал, и остава на работа в столичната община.
Брат му Богдан през тези години основно се занимава с печатницата. Двамата си построяват аристократичен за времето си дом на улица “Московска 5″. Скоро след това основават и семейната фирма “Братя Георги и Богдан Прошек”. Нейното първо голямо дело е строителството на бирената фабрика. Те започват строежа през 1884 г. накрай София. Строителството е изцяло на принципа на предприемачеството и предварителния договор – плащат накрая за свършената работа. Така майсторите Нено Христов и Георги Николов се задължават да направят 100 000 тухли, като ще получат за всеки 1000 от тях по 16 сребърни лева. Друг договор сключват с изкопчията Арсо Митрев за изкопаване на “зимник”, в който ще отлежава бирата. Той е широк 7.7 м, дълъг 22.30 и широк 6. Със същия майстор сключват и договор за ледарница, тъй като братя Прошек сметнали, че за да правят хубава бира, трябва да произвеждат и собствен лед. Изкопните работи са оценени за 1.20 лева за кубически метър. Когато бирената фабрика е готова, братята правят и собствена бирария, непосредствено до фабриката си – това е първообразът на прочутия “Дълбок зимник”. Тая бирария имала за времето си 400 стола и 50 маси. Дават я под наем на Илия Аврамов през 1915 г. във времето, когато вече се е изплатила.
Фабриката е готова през 1885 г. и веднага става придворен доставчик на пиво. Двамата братя очевидно доста добре са преследвали своя интерес. Техният, днес модерно наричан дистрибутор, Макс Рот започнал да разрежда бирата. И тогава Прошекови пишат писмо до двореца: “От години време насам в двореца се продава пиво от фабриката ни чрез г-н Макс Рот. Понеже по този начин не е възможно да ви се доставя винаги съответното хубаво и качествено пиво, а освен това и самото ни пиво ви се продава значително по-скъпо от посредници, то ний ви молим занапред да не си правите поръчките чрез Морис Рот, а направо във фабриката ни, в който случай ние ще знаем, че пивото е за двореца и ще ви изпращаме винаги само от най-хубавото ни пиво, при по-ниска цена отколкото вий сега го имате.”
През 1901 г. братята разширяват пивоварния бизнес и към Чам Кория. Те наемат сграда, правят я локал и започват продажба на бира. След десетина години обаче той се оказва недостатъчен за родните аристократи-курортисти и те наемат втора сграда за нов локал. И влизат в скандал с търговеца и предприемача Александър Балабанов през 1912 г. Десетина години преди това той е купил една къща от Фердинанд на бул. “Цар Освободител” (днес “Руски”) не съвсем в условията на закона, но пък с княза добре са се разбрали за взаимната изгода. Парите е вложил в строителство в курорта Чам Кория. Братя Прошек искат да наемат неговото казино и да продават и там бирата си. Сключват договор, плащат 300 лева за наема. Разчитайки на покровителство на царя Александър Балабанов взема парите и… отказва да им даде ключа. Прошекови му пишат сдържано писмо: “Не можем да търпим тази игра и ако още днес не ни бъде предаден локала, ще ви дължим лично отговорни за евентуалните щети, които ни нанася вашето пренебрежение.”
През 1886 г. в София по покана на братовчедите си Георги и Богдан в София пристига Вацлав Прошек. Той е завършил архитектура в Прага. През 1888 г. участва в строителството на Централна гара, по проект на арх. Адолф Колар. После започва работа в семейната фирма.
Георги, Йозеф и Богдан строят Орлов и Лъвов мост.Строителството на Лъвов мост започва през 1888 г. Дотогава на това място е имало каменен мост, известен в стара София като “Шарения мост”. На следващата година започват и Орлов мост. Интересно е, че строителството и на двата моста завършва през 1891 г. Фирмата “Братя Прошек” поръчва на Рудолф Вагнер във Виена изработката на металните парапети и орлите. Те са поставени от братята Прошек в памет на българските заточеници по време на турското робство в Диарбекир. Самият мост се намира на мястото, на което те са били посрещнати при завръщането си от плен през 1878 г.
Скоро след това Вагнер приема най-голямото професионално предизвикателство – изработва българската църква в Истанбул “Свети Стефан”, известна като “Желязната църква”.
Семейната фирма “Братя Георги и Богдан Прошек” е създадена през 1895 г. и до национализацията през 1947 г. върви само нагоре. При регистрацията й е записано: “Тя има предмет на дейност производство и продан на бира и лед, печатарство и строителни предприятия”. С течение на времето фирмата все повече процъфтява. Ръководството й се рои благодарение на браковете на дъщерите на Георги и Богдан – всички зетьове стават членове на управителния съвет.
От брака си с Вилхелмина Богдан Прошек има 3 дъщери – Божена, Милка, Власта и син Богдан. Децата на Георги и Анна са Мария, Ружена, Анна и син Георги. Милка се жени за Георги Купов и оттам започват разправиите във фирмата. Съдружниците искат да отстранят Георги от управителното тяло и това дава началото на непрекъснати скандали и разправии, които траят 20-тина години. Дъщерята на Богдан – Божена, се омъжва за д-р Йосиф Урбан, който години наред е висш общински съветник в Прага. Съпруг на Мария Прошек пък е Иван Кадела, който е назначен за управител на печатницата и пръв от зетьовете станал член на управителното тяло на семейната фирма.
Дъщерята на Богдан Ружена се омъжва във Варна за Александър Василев. Това дава повод семейният съвет да се събере и да опита да разшири бизнеса към морето. Скоро им се отдава такава възможност – на дневен ред излиза строителството на Варненското пристанище. Търга печели Георги Прошек, който до 1901 г. е съучредител на дружеството за строеж и технически директор. Георги и Богдан правят проект за казино-ресторант във Варна. Той предвижда полукръг с арки, изложбени зали, два салона за танци и бирария, аркади. Аркадата от този проект още стои на входа на Морската градина във Варна.
Богдан Прошек умира през 1905 г. в София. Вацлав и Йозеф Прошек се връщат в Чехия. Двамата братя са подсигурили семейната фирма, която продължава да просперира. Тя вече има клонове в България и Чехия.
Днес мнозина са склонни да упрекват братя Прошек че са натрупали състоянието си от близостта с властта и министрите в първите години на следосвобожденска България и са вземали изгодно държавните поръчки. Истината е доста по-различна – предприемчиви и работливи, те са оставили следа в историята с някои градежи – символи на София.


Факти за първата държавна печатница :
На 31 май 1880 г. министър-председателят П. Каравелов предлага да се гласува в бюджета за 1881 г. първият кредит за основаването на държавна печатница в София.
Доставянето на машините и материалите от Европа за бъдещата печатница се извършва през Лом, защото София до 1887 г. не познава железницата. Есента на 1880 г. е навъсена и дъждовита. По несигурните пътища на Балкана, на път за София, едва пъплят биволските коли, натоварени с модерните европейски машини. Творението на индустриалната революция - парната машина, пристига в столицата с биволска кола! Това не е метафора, а жива истина! Въпреки нещастията с хората и добитъка в началото на декември тежките машини са вече в София. В някогашната Бююк джамия се разнасят сигналите на първата парна машина в София от 5 конски сили, задвижила трите скоропечатни преси на Държавната печатница. Тя е официално открита на 25 януари 1881 г. в присъствието на княза и целия Министерски съвет. Започнала с 30 души персонал, около 1912 г. печатницата вече е голямо държавно предприятие с повече от 500 работници.
Източници:в-к "Сега" и www.sofia.bg

Интересни факти ,относно Галерията за чуждестранно изкуство

Галерията за чуждестранно изкуство е построена на мястото на бившата държавна печатница (Прошекова)дело на виенския архитект Швабергер. Зданието е построено през 1884–1885 г.и е частично разрушено при бомбардировките през 1943 г.
Галерията е открита на 5 ноември 1985г.по проект на големия ни архитект Н.Николов.
Галерията за чуждестранно изкуство разполага с осемнадесет изложбени зали, които се разпростират на три етажа. На обща площ от 4000 кв. м са разположени наличните в НГЧИ над 3000 предмета на изкуството. Географските граници на колекцията обхващат континентите Европа, Азия, Латинска Америка и Африка, а исторически е обхванат периодът от IV–III в. пр.Хр. (Гръцката античност) до съвременните световни артистични движения.
Постоянната експозиция на галерията е разделена на географски принцип на два големи отдела – „Европейско изкуство” и „Изкуството на Африка, Азия и Латинска Америка”. Обособен е и графичен кабинет, в който има над 5000 творби на западноевропейска графика от периода XV–XX в.

В първия отдел са изложени творби на испански, италиански, нидерландски и др. майстори. Изключително богата е френската колекция, в която има представители на символизма, кубизма, фовизма, примитивизма и други школи и движения в изкуството. Добре изразено е и руското изкуство и изкуството на източноевропейските страни.

В отдела на другите континенти могат да се видят африканско изкуство (ритуална пластика), полихромна японска гравюра върху дърво (укийо-е) и индийска пластика и миниатюра.

Колекцията, с която стартира галерията, е оформяна години преди откриването й, като към специално събраните произведения са прибавени колекцията от чуждестранно изкуство на Националната художествена галерия, дарени от частни лица предмети и предмети от фонд „1300 години България”.
Източник:Уикипедия,www.foreignartmuseum.bg

Храм паметник" Св.Александър Невски"

Храм-паметникът „Свети Александър Невски“ е православна църква в София, която e катедрален храм на българския патриарх. Около катедралата се намира площад със същото име.
Решението за построяване на катедрална църква е взето още през 1879 г. от Учредителното събрание в Търново. Княз Александър се обръща с възвание към българите и храмът е вдигнат с народни дарения. Основният камък е положен при изключителна тържественост на 3 март (19 февруари стар стил) 1882 г., четвъртата годишнина от подписването на Санстефанския договор. В основите на храма е вградена метална кутия, в която са записани имената на членовете на правителството.

Храмът е по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев (1848-1918), с помощници руските архитекти Александър Смирнов (1861 - ?) и Александър Яковлев (1879-1951) и е издигнат на най-високото по онова време място в София. Първият проект (1884-1885 г.) е бил изработен от акад. арх. Иван Богомолов, след чиято смърт проф. арх. Померанцев изцяло променя проекта. Окончателният проект е бил готов през 1898 г. Строежът на храма започва през 1904 и е завършен през 1912 г., като цялото изпълнение възлиза на обща стойност 5,5 милиона лева. За кратко през 1916 г. храмът е преименуван на „Св. Св. Кирил и Методий“ (по това време, през Първата световна война, България и Русия са във война и влизат в сражения в Северна Добруджа), а през 1920 г. отново е върнато първоначалното име „Свети Александър Невски“. Храмът е осветен на 24 август 1924 г.
След завършването на църквата през 1912 г. с украсата и изографисването на интериора на храма се заемат внушителен брой изтъкнати руски и български специалисти, архитекти, художници и каменоделци.

Оформянето на храма започва с облицоването му, което е започнато от италиански каменоделци. След обявена стачка от страна на италианците, облицоването е продължено от български работници начело със скулптора Георги Киселинчев, а архитект Яковлев прави детайлите. Скулпторът Вилем Глос изработва гипсови модели на фасадите, корнизите, капителите и базите. Стенописите са рисувани под ръководството на проф. А. Кисельов, който е определял също така приготвянето на темперните бои. В изработването на стенописите участват руските художници: проф. Пьотр Е. Месоедов (който е определял също така общия тон на стенописите), Д. Киплик, С. Шелковой, проф. М. Корин, проф. М. Судоковский, А. Вахрамеев, Василий Д. Болотнов, Николай А. Бруни, Н. Розанов, Ив. Дроздов, М. Авилов, проф. В. Я. Савинский, В. Кузнецов, И. Ланской, проф. В. Перминов, Н. Родзянко и българските художници: проф. Иван Мърквичка, проф. Антон Митов, Георги Желязков, проф. Стефан Иванов, Асен Белковски, Никола Маринов, Никола Петров, Христо Берберов, проф. Петко Тавлиев, Август Розентал, проф. Цено Тодоров, Васил Димов, арх. Петко Момчилов и други. Арх. Йордан Миланов (1867-1932 г.) взема активно участие в изграждането на храма като член (1896-1912), а после и председател на Постоянната строителна комисия.
Храмът представлява петкорабна църква в неовизантийски стил - кръстокуполна базилика с акцентирано централно кубе. При вътрешната украса на храма са употребени изключително качествени и скъпи строителни материали: разноцветни италиански мрамори, оникс от Бразилия, алабастър и други. Главният купол е висок 45 метра. Около кръга на купола с тънки златни букви е изписана молитвата „Отче наш“. Осветителните тела в храма са изработени в Мюнхен. Заемащ площ от 3170 м2, храмът може да побере 5000 души, колкото и най-голямата зала в НДК, с което се превръща в първата по големина напълно завършена и действаща катедрала на Балканския полуостров ако не се вземат предвид певърнатата в джамия Света София в Цариград и ненапълно завършената „Свети Сава Сръбски“.

Камбанарията му е висока близо 53 м и има 12 камбани, излети и донесени от Москва. Най-голямата тежи 12 тона, а най-малката - 10 кг, като общото тегло на всичките е 23 тона. Храмът е обявен за паметник на културата през 1924 година. В криптата му са експонирани едни от най-красивите български икони.

В интериорното оформление на храма участват българските декоратори проф. Харалампи Тачев и Борис Михайлов. Орнаменталната резба е изработвана под ръководството на проф. Василий Перминов. Бояджийската работа е извършвана под ръководството на австрийския майстор Лестер. Металната пластика на вратите е изработена в Мюнхен. Мозайките са доставени от Венеция.

Мраморната пластика е изработена в Берлин. Дървените врати са изработени (1911-1912) при Карл Бамберг (собственик на мебелна фабрика във Виена). Антон Митов е автор на мозайката под камбанарията с образа на Св. Александър Невски. Проф. Петко Клисуров, проф. Цено Тодоров, Никола Петров са автори на мозаечните образи на Христос, Петър и Павел в перистила на главния вход. Проф. Стефан Иванов е автор на мозайките вляво от вратите с редица образи на светци, Вяра, Надежда, Любов и Седмочислениците - вдясно. Христо Берберов, Васил Димов, проф. Стефан Иванов, Никола Маринов, Асен Белковски, Август Розентал са автори на мозайките с образи на български светци в тимпаните (люнетите) на външните врати. В средния иконостас има две икони - Христос и Богородица от Виктор Васнецов и Александър Невски от проф. В. Савинский. Северният иконостас е с икони на проф. Иван Мърквичка, а Южният иконостас е с икони на проф. Антон Митов.

Помощници са били и много други руски и български художници, някои от които тогава още студенти: Н. Кондратиев, Ф. Морозов, Ал. Алфонс Жаба, Н. Костов, Дончо Занков, Йордан Пиндиков, Петър Кантемиров, Константин Щъркелов, Владимир Лазаров, П. Кръстев, Георги Цанев, Цв. Маринова, Р. Топалова, П. Тачева, проф. Марко Марков.
В храма се намира и т.н."Крипта".В България "Крипта" означава "Музей на икони" - така естествено и съвършено е битието на иконите в подземното пространство на храм-паметника "Св. Александър Невски" и така пълноценно е осъществена идентификацията на двете понятия. Според християнската традиция "крипта" означава "подземно, обикновено сводесто, съоръжение", което първите християни са използвали като убежище или скрито място за погребение в гробничните църкви и параклиси. Това специфично и с нищо несравнимо пространство и в църквата "Св. Александър Невски" е било предназначено за погребение на владетели, но по силата на историческите превратности никога не е било използвано според предназначението си. Идеята да се съберат и експонират най-вече икони - преобладаващата част от шедьоврите на православното изобразително изкуство по българските земи - е изключително смела и нестандартна. Особено за времето преди четиридесет години, когато господстваше сковаващата схема, че всеки музей трябва да представя историческото развитие на човечеството от първобитното общество до социалистическото строителство. . .
Източници:Уикипедия и www.pravoslavieto.com

Любопитни факти за паметника на Цар Освободител в гр.София

Паметникът на Царя-освободител, наричан още Паметник на Освободителите, е един от най-внушителните паметници в София, издигнат в чест на Освобождението на България през 1878 година, в израз на признателността на българския народ към руския народ в лицето на руския император Александър II и като символ на българската свобода. Намира се на столичния булевард „Цар Освободител“ на площад „Народно събрание“ с лице към сградата на българския парламент.

Паметникът е едно от големите постижения на прочутия флорентински скулптор Арналдо Дзоки. Италианецът печели конкурса за проект, обявен в края на 19 век по инициатива на Върховния поборническо-опълченски комитет, в конкуренция с близо 90 скулптори от 15 страни. Инженерно-техническото изпълнение на паметника е поверено на инж. Христо Станишев.
Монументът представлява 4,5-метрова конна фигура на Александър II, изработена от бронз, положена върху постамент от черен полиран гранит. Общата височина е 12 метра. Средната част е с фигури и масивен ренесансов корниз, завършен със скулптурата на руския цар, възседнал кон. Околовръстен висок релеф от бронз, опасващ средната част на постамента, изобразява народа поведен в битка от богинята на победата Нике. В релефа са портретувани лицата на над 30 военачалници, държавници и общественици, между които генерал Михаил Скобелев, генерал Йосиф Гурко, граф Николай Игнатиев, княз Николай Николаевич старши. Други три по-малки бронзови релефа изобразяват ключови събития като битката при Стара Загора, подписването на Санстефанския мирен договор и свикването на Учредителното събрание. Фронталната част на паметника е увенчана с бронзов лавров венец, дар от румънския крал Карол I в памет на загиналите румънски воини и с надписа „Царю Освободителю // Признателна България“.
За първи път идеята за издигане на паметник на освободителите е предложена през декември 1892 година на Втория конгрес на поборническо-опълченския корпус. Взето е единодушно решение за учредяване на инициативен комитет, който да набере средствата, нужни за издигане на паметник на Александър ІІ и построяване на дом за ветераните от Априлското въстание и Руско-турската война. За председател на комитета е избран Стоян Заимов, а за почетен председател — княз Фердинанд, който прави и първата дарителска вноска от 50 хиляди лева. Дарение от 300 хиляди лева е получено от депутатите от Десетото Обикновено Народно събрание, а останалите средства са събрани от различни обществени организации и от масовото закупуване на специално емитираната за целта пощенска марка с образа на Александър II.

На заседания на комитета от 15 до 18 февруари 1900 година, е изготвена програмата на конкурса за изработка на паметника, която фиксира задължителните му елементи, материалите за изработката му, и определя сумите за окончателна реализация (300 хиляди франка) и награден фонд (5 хил. франка за първото отличие и по 4 хил. франка за наградите от второ до пето място). Условията на конкурса са изпратени до художествените академии по цял свят и предизвикват голям интерес; за участие се записват 90 скулптори, като свои проекти изпращат 32-ма от 13 държави: девет от Париж, три от Флоренция, три от София, по две от Цюрих, Берлин и Прага, по едно от Рим, Виена, Будапеща, Копенхаген, Лисабон, Хага, Хановер, Торино, Букс, Тифлис и Смирна.
От 1 до 15 септември 1900 година макетите са изложени в царския манеж за разглеждане от обществеността, а на 20 септември княз Фердинанд тържествено открива заседанието на журито в състав проф. Антонен Мерсие от Франция, проф. Еторе Ферари от Италия, проф. Роберт Бах от Русия, българските художници Иван Мърквичка, Антон Митов, Петко Клисуров, арх. Никола Лазаров, инж. Стоимен Сарафов, Стоян Заимов и дипломати.

Конкурсът е спечелен от флорентинския скулптор Арналдо Дзоки. От второ до пето място са класирани съответно германецът Герхард Еберлайн, французите Антонен Лару и Гастон Мале, чехът Франтишек Роус и французинът Еужен Бовери. С похвални отзиви са отличени още петима претенденти, сред които преподавателите в Рисувалното училище, Жеко Спиридонов и Борис Шатц.

Основният камък е положен на 23 април 1901 г. (Гергьовден) в присъствието на княз Фердинанд I, а работата по него завършва на 15 септември 1903 г. Официалното му откриване е на 30 август 1907 г. като на освещаването му присъстват участници от войната, Фердинанд I със синовете си Борис и Кирил, великият княз Владимир Александрович, син на Александър II, със съпругата си Мария Павловна и сина им Андрей, военният министър ген. Каулбарс, ген. Столетов, комендантът на Санкт Петербург ген. Паренсов, както и Арнолдо Дзоки.
Ето как описва паметника Стоян Заимов в своята книга "Светите места на признателна България. София - Плевен", издадена през 1912 година.
(...)
Орелефите
Под конната статуя на царя, по четирите страни на гранитния пиедестал, са наредени хубавите орелефи на паметника. Орелефите живо представляватъ руската освободителна армия и българското опълчение, които под звуковете на походния освободителен маршъ, сякашъ, на орлови крилъ летят над пределит на руската земя и с всичка сила се стремят към земята на поробения брат-славянин - летят с всичка сила, за да надхвъркнат Дунава и балканите, и пред стенит на Стамбул да разсекат с острието на меча си веригите на петвековното робство, - летят към стените на Стамбул, за да създадат там с победоносното си оръжие свободна и велика Сан-Стефанска България. На чело на тази летяща освободителна армия вървят нейните обожавани полководци: главнокомандующият Николай Николаевичъ, белият генерал, легендарният Скобелев и хвъркатият Гурко.

Богиня на победата, с гол меч в дясна ръка и с щит на лавата, с криле на рамене придружена от знаменосците, от запевчиците и от барабанчиците на освободителната армия, лети в въздуха пред хилядната армия. Тя й отваря пътища, показва й бойните полета, обещава й сполука, награда с победи при Плгевенъ, Шипка, Шейново, Арабаконак, Пловдив, и с гордост я завежда пред стъните на коварния Стамбул. Вгледайте се добре в лицето на богинята победа, в мечът й, в разперените й криле, в щита й и в нейната юначна дружина от знаменосци, барабанчици и запевчици, и вие ще разберете художническата мисъл на художника скулптор Арнолдо Цоки...

(...) Главнокомандующият освободителната руска армия, великият княз Николай Николаевич, с гола сабля в ръка, яхнал на вихрогон кон (гледай дясната страна на паметника) с набърчено, от тежката мисъл на полководец чело, с погледи втренчени в далечините на бойните полета, с приковано внимание към една точка от широкия простор на военните събития, с сърдце преизпълнено от тревоги, и с дух, окрилен с великата надежда за велика победа, той върви в средата на великата си армия, енергично да я направлява към сигурни и победи, и с широкия замах на голата си сабля, издигната в въздуха, приготовлява й лаврови венци...

(...) Лудетина-генерал, с накривена шапка на бекрен, с втренчени погледи в първите редове на боя, яхнал луд кон, върви пред главнокомандующия... Това е Белият генерал, легендарният Скобелев... Тоз смел полководец придружава отдесно богинята Победа, и спокойно, с усмивката на неустрашим рицар чака от нея лавров венец от "Зелените гори" (Плевен и пълна победа при Шейново). (...) По всичко се вижда, че Белият генерал се чувствува извънредно доволен, дето се намира в средата на първите борци - в редовете на стрелците...

Самарското знаме, носено от великан опълченец, придружено и заобиколено от хиляди българи-опълченци, гордо се развева наред с главнокомондующия. Опълченците, начело с самарското знаме, въоръжени с шаспо, с традиционния опълченски калпак на глава, летат като орли след лудетината-генерал.

(...) Любимецът на България, граф Игнатиев, вдъхновителят на освободителната война, яхнал на разтревоженъ кон (отъ ляво на паметника), с жеста на раздразнен дииломат, гледа как отдавна проектираната от него освободителна война, е вече дело свършено - гледа, как руските - победоносни полкове напускат руската земя и летятъ като орли към балканите. (...) Той видя, как генерал Гурко, набързо, без съпротивление, се прехвърли оттатък балкана и тогава каза по адрес на Сафет-паша, тогава министър на вънкашните дела: "Там, дето думата на дипломата се не слуша, там се праща остриятъ меч ни полководеца"...

(...) Хвъркатият Гурко, с башлък на рамене, облеченъ в зимен походен шинел, с нахлупена шапка над вежди, с тежка мисъл в глава, с развълнувано сърдце в гърди, яхнал боевия си кон, придружава отляво богинята на победата. (...) След хвъркатия Гурко, наред и след граф Игнатиев, летят опълченците с шаспо на рамо. Един от тях, с шинел през рамо, гологлав, с шапка в ръка, вика "ура!" на своя славен вожд и български любимец - хвъркатия Гурко. Това е опълченецът Димитр Петков, трагически загиналият на 26/II 1907 год. министр-председател Д. Петков. След него върви опълченецът Иван Бобевски, опълченците Григор Найденов, Бушнаков и пр. и пр. опълченци, кавалери на Гергьовския кръст.

(...)
Българският народ.
От към южната страна на паметника в орелеф е представенъ българският народ. Селяни и селянки, граждани и гражданки, едни с китки, други с пушки, трети с грозде, четвърти с деца в ръце, всички слисани от велика радост, тичат след опълченците и руските войници, акламират ги и им поднасят подаръци. Народът е в възторг от братята освободители - русите, и от своите юначни синове - опълченците, които гордо и смело летят в редовете на борбата.

(...) Барелефите
От източната, западната и южната страни на паметника, под орелефите-, има настанени по един барелеф - бронзови табли, на които са представени най-важните събития от епопеята на освободителната война.

Опълченците при Стара-Загора. Под орелефа на българския народ е турнат барелефа - Опълченците, на чело с полковник Калитин, отбиват атаките на Сюлюман паша при Стара-Загора на 18-19 юли 1877 год.

(...) Велика Сан-Стефанска България. Под конната статуя на граф Игнатиев е турната картината - барелеф, представляюща подписването на Сан-Стефанския договор, 19 февр. 1878 година. Граф Игнатиев и Нилидов, пратеници на Цар-Освободителя и представители на руската победоносна армия, гордо стоят на креслата си и с видимо, не скрито за никого, голямо удоволствие, подписват книжата. Сафет-паша и Намик-паша, пратеници на султан Хамида и представители на сломената турска сила, с накахърени лица, потънали в срам пред своите победители и пред цялия свят, с болка на сърдце и с горчевина на душа подписват договора.

(...)
Свободна България. Под конната статуя на главнокомандующия Николай Николаевичъ е настанена картината - барелеф, която представлява "Берлинска България", събрана в Велико-Търново на събор народен, за да разреши въпросите на бъдащия свободен конституционен живот, на туко що създадената млада, васална на Турция, държавица. Картината-барелеф представлява момента, когато Княз Дондуков-Корсаков чете първото тронно слово на първото българско велико народно събрание, съставено от първите народни представители. (...)

Барелефите трябва да се гледат от разстоянието между тях и вътрешната ограда на паметника.

Надписът на паметника.
Под краката на богинята "победа", тихо и спокойно лятяща в въздуха, е турната голяма гранитна плоча. Върху тая плоча с позлатени бронзови букви е написано: Царю освободителю, признателна България. Тия четири думи, простичко казани, са по-силни от четири тома, написани от някой дипломатствующ историк за освобождението на България...

(...)
Цветният пояс на паметника.
Между низката желязна и високата каменна част на оградата е прекаран цветен пояс. Този цветен пояс е накичен с живи цветя и с живи рози; засаден е с няколко низко растящи борчета и е затревен с ситно перяста трева.
Руският коронован двуглав орел е нарисуван с живи цветя в широката парцела, находища се от към групата граф Игнатиев и Гурко.

(...)
Паметникът е въздигнат от комитета Цар-Освободител Александр II с лептата на българския народ.

Проектът за паметника е добит чрез международния конкурс, сганал в София през 1900 г. м. септемврий в княжеския манеж. На конкурса победител излезе младият италиянски художник-скулптор Арнолдо Цоки, комуто се и възложи изпълнението на проекта.
Основният камък на паметника се положи на 23 април, Гергьовден, в 1901 г. Паметникът окончателно е свършен на 15 септем. 1903 год.
Източници:Уикипедия и Стоян Заимов

За сградата на Народното събрание

Сградата на Народното събрание е една от първите обществени сгради, построени след Освобождението. Намира се на площад „Народно събрание“ 2 в София.
Правителственото решение за построяване на сегашната сграда на Народното събрание е взето на 4 февруари 1884, като по това време министър-председател е Петко Каравелов.
Проектът е изработен от архитекта Константин Йованович. Той е учил в Австрия и Швейцария и по-късно проектира и сградата на Скупщината в Белград (1891-1892). Основният камък е положен на 4 юни 1884, а сградата е тържествено осветена на 25 ноември същата година. През 1896-1899 година е построено двуетажно разширение от северната страна по проект на архитект Йордан Миланов. През 1925 година е добавено и последното триетажно северно разширение по проект на архитект Пенчо Койчев, което и днес гледа към площад „Александър Невски“.

Сградата на парламента заема централно положение в композицията на площад „Народно събрание“. Стилът ѝ е неоренесанс, като на фронтона е изписан девизът „Съединението прави силата“, част и от националния герб на България. Сградата е исторически, архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение. Тя е кандидат за символ на София.
Малцина софиянци знаят, че първоначално Народното събрание се е намирало на друг адрес - в Градската градина, на мястото на сегашната столична галерия. А малко по-късно е било временно преместено на ул. Московска (сега "Къщата с часовника"). През 1884 столичната управа му предоставила парцел за строителство в тогавашните покрайнини на града.

Тук, в най-високата точка на столицата, се намирал древния некропол на антична Сердика. Според народното поверие проклятие тегне върху сграда, издигната върху костите на мъртъвци.

Малко известен факт е, че най-ценното нещо в сградата са дървените банки на депутатите. те са изработени през 60те години на миналия век от варен бук по уникална технология. Сглобявани са на цели редове по доста сложен начин.

Най-въздействащо обаче е фоайето от северния вход с белите стълбища и двата реда колонади. Тук особено впечатлява ограмния кристален австрийски полилей , тежащ повече от тон. Той се сваля веднъж годишно за да бъде почистен.
По своето архитектурно решение уникален е и Клубът на народния представител - познат повече като депутатското кафене. Той има стъклен покрив. Запознати си спомнят, че навремето това помещение е използвано от Тодор Живков за конфиденциални срещи. За него специално била направена дървена врата, през която можело да се влезне от трибуната направо в кафенето.

Едно от най-ценните неща е библиотеката на Народното събрание. Само тук могат да се намерят всички стенографски дневници от заседанията на българския парламент от неговото учредяване през 1879 година до сега.

Добре познатият на всички българи девиз "Съединениято прави силата" е бил махнат само веднъж през 1938г. и заменен с "В съединението е силата". Промяната обаче не била възприета добре и старият надпис бил възстановен.
Източници : "Неизвестно за известните български родове, улици и сгради" , автор : Мариана Първанова ;Уикипедия

За сградата на БАН

Сграда на Българската академия на науките (БАН) е строена през 1926 г. по проект на архитектите Овчаров и Йорданов. Първоначално тя се ползва от Министерството на външните работи. Сградата има първостепенно градоустройствено местоположение като формира северната рамка на площад “Народно събрание“. Главния вход към площада е акцентиран от скулптурна група със символите на науката и изкуството, създадена от скулптура Шиваров. Сградата на БАН е архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение.
Същност Българското книжовно дружество ,което по-късно става БАН е основано през 1869г.в гр. Браила(Румъния)на 26-30 септември.Развитието на БКД се осъществява благодарение дарителството на различни емигрантски слоеве от Румъния, Одеса, Виена, както и на отделни родолюбиви българи след Освобождението. Едно от най-значимите е дарението от 120 хил. лв. на дългогодишния председател на БКД и БАН Иван Евстратиев Гешов на Дружеството „с условие, че то ще се прогласи за Академия”.
През 1878 г. по идея на председателя на БКД - М. Дринов, дружеството се премества в София. За възобновяванетона неговата дейност се води преписка на министъра на просвещението К. Иречек с В. Друмев и В. Д. Стоянов. Привременен комитет ръководи дейността на Дружеството в столицата и съгласува първата държавна субсидия в размер на 12 хил. лв.
На 7 август 1884 г. главното събрание на БКД, свикано след Освобождението, приема нов устав и установяванова структура. За председател на Привременния комитет е избран Васил Д. Стоянов, с чието име се свързва и построяването на дружествената сграда.
Актът за полагане основния камък на сградата на Българското книжовно дружество(БКД) е от 5 октомври 1890 г. Строежът на сградата на БКД завършва на 1 март 1893 г.

От 6 март 1911 г.БКД става Българска академия на науките - БАН.

По време на Втората световна война и бомбардировките над София сградата на
Академията е частично разрушена.

За "Римската стена"в София

Римската стена в София, известна също като Старата стена, всъщност не е римски, а османски градеж. Смята се, че е построена в първите векове на османско владичество. Тя представлява част от неголяма квадратна постройка, за чието предназначение има няколко теории. За най-приемлива теза се смята, че това е надгробна постройка на виден турчин, издигната сред турските гробища, които са се намирали преди Освобождението в този район. Според други информации става дума за "част от "намазгяф" - мястото, където ходжата служел молитва за тези, които заминават за хаджилък. Край стената били наредени големи камъни, на които бъдещите хаджии стъпвали, за да се качат на конете си."

Запазената стена е изградена с характерен османски клетъчен градеж - камък в правоъгълна клетка от тухли. В стената има два високи прозоръчни отвора, а между тях, обърната на запад, е изградена ниша. В горната част стената е разположен зъбчат корниз от тухли.

В началото на 20 век стената е стърчала самотна в покрайнините на града сред запустели турски гробища.
През 1957 г. Старата стена е реставрирана и обявена за паметник на културата. Днес градежът се намира в един от най-скъпите софийски квартали Лозенец и е добре вписан в малък пазар, който носи името Римската стена.
Източник:http://stara-sofia.blogspot.com

История на БНБ

Българска народна банка е основана на 25 януари 1879 г. от Временното руско управление в България. Тя е изцяло държавна собственост и първоначално има за основна цел да кредитира правителството. През 1880 г. е приет Закон за правото на рязане на монети в Княжеството, с който се създава и българската парична единица – левът, и се утвърждава монополното право на банката в тази област, а през следващата година са отсечени първите български монети от 2, 5 и 10 стотинки.

През 1885 г. е приет първият закон, уреждащ статута на БНБ. Освен обичайните за централните банки дейности - като емитиране на пари и обслужване и кредитиране на правителството, тя има право да извършва депозитни и кредитни сделки с други лица, подобно на търговска банка. По-късно през същата година са пуснати в обращение първите банкноти.
Сградата на БНБ в София е проектирана от архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов- архитектурно бюро "Васильов - Цолов" през 1939 г.
През 1947 г. правителството на Отечествения фронт, оглавявано от Комунистическата партия,национализира всички банки, като повечето от тях са присъединени към БНБ. Тя е преобразувана по съветски образец и е превърната в отчетен и контролен орган в рамките на плановото стопанство. През 1947, 1952 и 1962 г. са проведени парични реформи, засегнали значително частните спестявания, тъй като са обменени само част от парите в обращение. През 1952 г. е основан Монетният двор, в който започват да се произвеждат всички разменни монети в страната. За кратко през 1969-1971 г. и отново след 1980 г. обслужването на текущата стопанска дейност е отделено от БНБ и тя отново функционира като класическа централна банка.
1878 г. 26 октомври - Руският императорски комисар в България княз Ал. Дондуков-Корсаков възлага на финансовия отдел в Съвета за управление на освободените български земи създаването на правителствени и частни банки.
16 декември - Финансовият отдел изпраща проект за устав на БНБ до известни български обществени и политически дейци за мнения и бележки по него.
1879 г. 25 януари - Утвърден е уставът на БНБ и така на практика се полагат основите на финансовата институция. Държавата предоставя на банката капитал от 2 000 000 франка. БНБ се отчита пред финансовия министър, чрез когото държавата я контролира. Уставът не дава емисионни права на банката. Затова и офертата на немската фирма “B. Dondorf&C.Naumann” да изработи и отпечата български банкноти остава без последствие.
4 април - За първи управител на БНБ е назначен колежкият съветник Карбоньор, служител от Министерството на финансите на Русия, по това време на служба в България.
23 май - БНБ е официално открита от Карбоньор. На тържеството присъства княз Ал. Дондуков-Корсаков.
6 юни - Държавата внася в БНБ 8 687 043 франка, от които 2 000 000 са за неин капитал на банката. Това е първата парична операция на банката.
1 юли - За управител е назначен Георги К. Желязкович.
5 юли - БНБ предлага на Министерство на финансите да отвори банкови поделения в Свищов, Русе, Варна и Търново. 1880 г.
27 май - Утвърден е закон за правото на сечене на монети, с който се създава националната парична единица на България – левът, който се подразделя на 100 стотинки. Могат да се секат златни, сребърни и медни монети.
1884 г. февруари - Ревизия на БНБ установява изключително сериозни нарушения в дейността на банката. За нередностите е обвинен касиерът Георги Греков, който бил покровителствен от управителя Г. Желязкович.
1 май - Започва работа първият клон на БНБ в Русе.
1885 г. 1 септември - Започва работа вторият банков клон във Варна. 1886 г.
14 юли - Започва работа третият банков клон в Пловдив. 1887 г.
21 юли - Вземат се мерки за решаване на въпроса с руските сребърни рубли. За около 2 месеца в обръщение остават само български монети.
1915 г. 11 декември - Германската марка е обявена за редовно платежно средство в България при курс: 1 марка=1,25 лв. Страната се залива с германска валута и това разстройва паричната ни система.
1920 г. - Започва изплащането на репарациите според Ньойския договор. България дължи на държавите победителки в Първата световна война 2 250 000 000 франка (в злато). Сумата трябва да се плати в срок от 37 г.
1928 г. 27 септември - Утвърден е Закон за изменение на Закона за БНБ от 1926 г. Това е най-дълбокото преобразуване на банката след създаването й през 1879 г. С този закон тя се превръща в чисто емисионна централна банка. Мандатът на управителя е 7 г. а на подуправителя – 5 г.
1930 г. 29 декември - Обнародвана е Наредба за информационната служба на БНБ. Тя трябва да изучава материалното състояние и моралните качества на преките и косвени длъжници на банката. Това е строго поверителна вътрешна служба.
1934 г. 15 юни - Основана е Банка “Български кредит”, замислена да консолидира декапитализираните от Депресията малки частни банки. Втори акт на консолидация е сливането на Българската централна кооперативна банка и Българската земеделска банка в БЗКБ. 1935 г. 20 октомври Полага се основният камък на новата сграда на БНБ.
1943 г. 2 април - Утвърден е Закон за народен заем. Издават се поименни облигации и или удостоверения.
1945 г. 3 февруари - Приета е Наредба – закон за “Заем на свободата” за възстановяване след втората световна война.
1947 г. - Извършена е парична обмяна с подчертано конфискационен характер. Изтеглят се от обращение банкноти от емисии до 1943 г. Срещу старите банкноти и бонове всяко физическо лице може да получи най-много до 2 000 лв. в нови банкноти.
26 декември - Със Закон за банките е извършена национализация на банковата система. Държавата има монопол върху всички банкови сделки и операции и го осъществява чрез БНБ. 2 март Постановление 218 на Министерски съвет превръща популярните банки в клонове на БНБ. С него се учредява влогонабирателен институт - Държавна спестовна каса.
1952 г. 10 май - Провежда се най-мащабната парична реформа в страната. Обмяната става в кратък срок – 12-15 май 1952. Курсът на лева е базиран на руската рубла: 1. 70 лев= 1 рубла. 1962 г. 1 януари Трета обмяна на парите в съотношение 10:1.
1964 г. 20 февруари - МС приема постановление за създаване на Българска външнотърговска банка.
1978 г. - С министерско постановление е създадена Минералбанк. Тя трябва да привлича чужди капитали.
1987 г. 3 юни - Ново преустройство на банковата система, най-голямо след 1947 г. Създават се 8 търговски банки, сред които банка “Електроника” , банка “Биохим”, Стопанска банка, Строителна банка и т.н.
1990 г. 10 април - Влиза в сила Закон за изменение и допълнение на Конституцията от 1971 г. Отпада държавния монопол върху банките. 12 септември България става член на МВФ и на Световната банка.
1991 г. 25 юни - Влиза в сила закон за БНБ. Според него БНБ е “банка на банките”, “банка на държавата” и “банка, съхраняваща и управляваща валутните и златните резерви на страната”.
1992 г. - От тук нататък банковата история е доста позната, за да бъде припомняна в дата по дата.
През 1996 г. Минералбанк и Първа частна банка са поставени под особен надзор, а впоследствие и обявени в несъстоятелност. Скоро към тях се присъединяват и Частна земеделска и инвестиционна банка, ТБ Кристалбанк и Агробизнесбанк.
1997 г. 10 юни - Приет е нов закон за БНБ. Въведен е валутен борд. Левът е прикрепен към германската марка – 1 марка =1000 лева. 1998 г. 26 февруари Официално се открива печатницата на БНБ. 6 август УС на БНБ и МС вземат решение за деноминация на българския лев от 1 юли 1999 г. 1000 стари лева се обменят за 1 нов лев. 1999 г. 11 страни членки на ЕС приемат еврото за единна валута. БНБ приема общата европейската валута за резервна. Едно евро е равно на 1955,83 лв.
Данните са взети от Уикипедия и cio.bg

четвъртък, 12 януари 2012 г.

Здравейте ,пак съм тук след известно отсъствие

Огромните гробници,които се виждат в предните публикации са ситуирани в гр.София-кв.Лозенец(вход или изход откъм Южния парк)на ул.Димитър Хаджикоцев.
Интересното е ,че останките от някогашният мемориален комплекс пустеят и са оставени
на произвола на съдбата.Видно е ,че гробниците са ограбени отдавна,а също,че мястото
е обитавано от хора,които са оставили своите следи под формата на бутилки,найлонови пликчета и други боклуци.