Любопитни факти за паметника на Цар Освободител в гр.София

Паметникът на Царя-освободител, наричан още Паметник на Освободителите, е един от най-внушителните паметници в София, издигнат в чест на Освобождението на България през 1878 година, в израз на признателността на българския народ към руския народ в лицето на руския император Александър II и като символ на българската свобода. Намира се на столичния булевард „Цар Освободител“ на площад „Народно събрание“ с лице към сградата на българския парламент.

Паметникът е едно от големите постижения на прочутия флорентински скулптор Арналдо Дзоки. Италианецът печели конкурса за проект, обявен в края на 19 век по инициатива на Върховния поборническо-опълченски комитет, в конкуренция с близо 90 скулптори от 15 страни. Инженерно-техническото изпълнение на паметника е поверено на инж. Христо Станишев.
Монументът представлява 4,5-метрова конна фигура на Александър II, изработена от бронз, положена върху постамент от черен полиран гранит. Общата височина е 12 метра. Средната част е с фигури и масивен ренесансов корниз, завършен със скулптурата на руския цар, възседнал кон. Околовръстен висок релеф от бронз, опасващ средната част на постамента, изобразява народа поведен в битка от богинята на победата Нике. В релефа са портретувани лицата на над 30 военачалници, държавници и общественици, между които генерал Михаил Скобелев, генерал Йосиф Гурко, граф Николай Игнатиев, княз Николай Николаевич старши. Други три по-малки бронзови релефа изобразяват ключови събития като битката при Стара Загора, подписването на Санстефанския мирен договор и свикването на Учредителното събрание. Фронталната част на паметника е увенчана с бронзов лавров венец, дар от румънския крал Карол I в памет на загиналите румънски воини и с надписа „Царю Освободителю // Признателна България“.
За първи път идеята за издигане на паметник на освободителите е предложена през декември 1892 година на Втория конгрес на поборническо-опълченския корпус. Взето е единодушно решение за учредяване на инициативен комитет, който да набере средствата, нужни за издигане на паметник на Александър ІІ и построяване на дом за ветераните от Априлското въстание и Руско-турската война. За председател на комитета е избран Стоян Заимов, а за почетен председател — княз Фердинанд, който прави и първата дарителска вноска от 50 хиляди лева. Дарение от 300 хиляди лева е получено от депутатите от Десетото Обикновено Народно събрание, а останалите средства са събрани от различни обществени организации и от масовото закупуване на специално емитираната за целта пощенска марка с образа на Александър II.

На заседания на комитета от 15 до 18 февруари 1900 година, е изготвена програмата на конкурса за изработка на паметника, която фиксира задължителните му елементи, материалите за изработката му, и определя сумите за окончателна реализация (300 хиляди франка) и награден фонд (5 хил. франка за първото отличие и по 4 хил. франка за наградите от второ до пето място). Условията на конкурса са изпратени до художествените академии по цял свят и предизвикват голям интерес; за участие се записват 90 скулптори, като свои проекти изпращат 32-ма от 13 държави: девет от Париж, три от Флоренция, три от София, по две от Цюрих, Берлин и Прага, по едно от Рим, Виена, Будапеща, Копенхаген, Лисабон, Хага, Хановер, Торино, Букс, Тифлис и Смирна.
От 1 до 15 септември 1900 година макетите са изложени в царския манеж за разглеждане от обществеността, а на 20 септември княз Фердинанд тържествено открива заседанието на журито в състав проф. Антонен Мерсие от Франция, проф. Еторе Ферари от Италия, проф. Роберт Бах от Русия, българските художници Иван Мърквичка, Антон Митов, Петко Клисуров, арх. Никола Лазаров, инж. Стоимен Сарафов, Стоян Заимов и дипломати.

Конкурсът е спечелен от флорентинския скулптор Арналдо Дзоки. От второ до пето място са класирани съответно германецът Герхард Еберлайн, французите Антонен Лару и Гастон Мале, чехът Франтишек Роус и французинът Еужен Бовери. С похвални отзиви са отличени още петима претенденти, сред които преподавателите в Рисувалното училище, Жеко Спиридонов и Борис Шатц.

Основният камък е положен на 23 април 1901 г. (Гергьовден) в присъствието на княз Фердинанд I, а работата по него завършва на 15 септември 1903 г. Официалното му откриване е на 30 август 1907 г. като на освещаването му присъстват участници от войната, Фердинанд I със синовете си Борис и Кирил, великият княз Владимир Александрович, син на Александър II, със съпругата си Мария Павловна и сина им Андрей, военният министър ген. Каулбарс, ген. Столетов, комендантът на Санкт Петербург ген. Паренсов, както и Арнолдо Дзоки.
Ето как описва паметника Стоян Заимов в своята книга "Светите места на признателна България. София - Плевен", издадена през 1912 година.
(...)
Орелефите
Под конната статуя на царя, по четирите страни на гранитния пиедестал, са наредени хубавите орелефи на паметника. Орелефите живо представляватъ руската освободителна армия и българското опълчение, които под звуковете на походния освободителен маршъ, сякашъ, на орлови крилъ летят над пределит на руската земя и с всичка сила се стремят към земята на поробения брат-славянин - летят с всичка сила, за да надхвъркнат Дунава и балканите, и пред стенит на Стамбул да разсекат с острието на меча си веригите на петвековното робство, - летят към стените на Стамбул, за да създадат там с победоносното си оръжие свободна и велика Сан-Стефанска България. На чело на тази летяща освободителна армия вървят нейните обожавани полководци: главнокомандующият Николай Николаевичъ, белият генерал, легендарният Скобелев и хвъркатият Гурко.

Богиня на победата, с гол меч в дясна ръка и с щит на лавата, с криле на рамене придружена от знаменосците, от запевчиците и от барабанчиците на освободителната армия, лети в въздуха пред хилядната армия. Тя й отваря пътища, показва й бойните полета, обещава й сполука, награда с победи при Плгевенъ, Шипка, Шейново, Арабаконак, Пловдив, и с гордост я завежда пред стъните на коварния Стамбул. Вгледайте се добре в лицето на богинята победа, в мечът й, в разперените й криле, в щита й и в нейната юначна дружина от знаменосци, барабанчици и запевчици, и вие ще разберете художническата мисъл на художника скулптор Арнолдо Цоки...

(...) Главнокомандующият освободителната руска армия, великият княз Николай Николаевич, с гола сабля в ръка, яхнал на вихрогон кон (гледай дясната страна на паметника) с набърчено, от тежката мисъл на полководец чело, с погледи втренчени в далечините на бойните полета, с приковано внимание към една точка от широкия простор на военните събития, с сърдце преизпълнено от тревоги, и с дух, окрилен с великата надежда за велика победа, той върви в средата на великата си армия, енергично да я направлява към сигурни и победи, и с широкия замах на голата си сабля, издигната в въздуха, приготовлява й лаврови венци...

(...) Лудетина-генерал, с накривена шапка на бекрен, с втренчени погледи в първите редове на боя, яхнал луд кон, върви пред главнокомандующия... Това е Белият генерал, легендарният Скобелев... Тоз смел полководец придружава отдесно богинята Победа, и спокойно, с усмивката на неустрашим рицар чака от нея лавров венец от "Зелените гори" (Плевен и пълна победа при Шейново). (...) По всичко се вижда, че Белият генерал се чувствува извънредно доволен, дето се намира в средата на първите борци - в редовете на стрелците...

Самарското знаме, носено от великан опълченец, придружено и заобиколено от хиляди българи-опълченци, гордо се развева наред с главнокомондующия. Опълченците, начело с самарското знаме, въоръжени с шаспо, с традиционния опълченски калпак на глава, летат като орли след лудетината-генерал.

(...) Любимецът на България, граф Игнатиев, вдъхновителят на освободителната война, яхнал на разтревоженъ кон (отъ ляво на паметника), с жеста на раздразнен дииломат, гледа как отдавна проектираната от него освободителна война, е вече дело свършено - гледа, как руските - победоносни полкове напускат руската земя и летятъ като орли към балканите. (...) Той видя, как генерал Гурко, набързо, без съпротивление, се прехвърли оттатък балкана и тогава каза по адрес на Сафет-паша, тогава министър на вънкашните дела: "Там, дето думата на дипломата се не слуша, там се праща остриятъ меч ни полководеца"...

(...) Хвъркатият Гурко, с башлък на рамене, облеченъ в зимен походен шинел, с нахлупена шапка над вежди, с тежка мисъл в глава, с развълнувано сърдце в гърди, яхнал боевия си кон, придружава отляво богинята на победата. (...) След хвъркатия Гурко, наред и след граф Игнатиев, летят опълченците с шаспо на рамо. Един от тях, с шинел през рамо, гологлав, с шапка в ръка, вика "ура!" на своя славен вожд и български любимец - хвъркатия Гурко. Това е опълченецът Димитр Петков, трагически загиналият на 26/II 1907 год. министр-председател Д. Петков. След него върви опълченецът Иван Бобевски, опълченците Григор Найденов, Бушнаков и пр. и пр. опълченци, кавалери на Гергьовския кръст.

(...)
Българският народ.
От към южната страна на паметника в орелеф е представенъ българският народ. Селяни и селянки, граждани и гражданки, едни с китки, други с пушки, трети с грозде, четвърти с деца в ръце, всички слисани от велика радост, тичат след опълченците и руските войници, акламират ги и им поднасят подаръци. Народът е в възторг от братята освободители - русите, и от своите юначни синове - опълченците, които гордо и смело летят в редовете на борбата.

(...) Барелефите
От източната, западната и южната страни на паметника, под орелефите-, има настанени по един барелеф - бронзови табли, на които са представени най-важните събития от епопеята на освободителната война.

Опълченците при Стара-Загора. Под орелефа на българския народ е турнат барелефа - Опълченците, на чело с полковник Калитин, отбиват атаките на Сюлюман паша при Стара-Загора на 18-19 юли 1877 год.

(...) Велика Сан-Стефанска България. Под конната статуя на граф Игнатиев е турната картината - барелеф, представляюща подписването на Сан-Стефанския договор, 19 февр. 1878 година. Граф Игнатиев и Нилидов, пратеници на Цар-Освободителя и представители на руската победоносна армия, гордо стоят на креслата си и с видимо, не скрито за никого, голямо удоволствие, подписват книжата. Сафет-паша и Намик-паша, пратеници на султан Хамида и представители на сломената турска сила, с накахърени лица, потънали в срам пред своите победители и пред цялия свят, с болка на сърдце и с горчевина на душа подписват договора.

(...)
Свободна България. Под конната статуя на главнокомандующия Николай Николаевичъ е настанена картината - барелеф, която представлява "Берлинска България", събрана в Велико-Търново на събор народен, за да разреши въпросите на бъдащия свободен конституционен живот, на туко що създадената млада, васална на Турция, държавица. Картината-барелеф представлява момента, когато Княз Дондуков-Корсаков чете първото тронно слово на първото българско велико народно събрание, съставено от първите народни представители. (...)

Барелефите трябва да се гледат от разстоянието между тях и вътрешната ограда на паметника.

Надписът на паметника.
Под краката на богинята "победа", тихо и спокойно лятяща в въздуха, е турната голяма гранитна плоча. Върху тая плоча с позлатени бронзови букви е написано: Царю освободителю, признателна България. Тия четири думи, простичко казани, са по-силни от четири тома, написани от някой дипломатствующ историк за освобождението на България...

(...)
Цветният пояс на паметника.
Между низката желязна и високата каменна част на оградата е прекаран цветен пояс. Този цветен пояс е накичен с живи цветя и с живи рози; засаден е с няколко низко растящи борчета и е затревен с ситно перяста трева.
Руският коронован двуглав орел е нарисуван с живи цветя в широката парцела, находища се от към групата граф Игнатиев и Гурко.

(...)
Паметникът е въздигнат от комитета Цар-Освободител Александр II с лептата на българския народ.

Проектът за паметника е добит чрез международния конкурс, сганал в София през 1900 г. м. септемврий в княжеския манеж. На конкурса победител излезе младият италиянски художник-скулптор Арнолдо Цоки, комуто се и възложи изпълнението на проекта.
Основният камък на паметника се положи на 23 април, Гергьовден, в 1901 г. Паметникът окончателно е свършен на 15 септем. 1903 год.
Източници:Уикипедия и Стоян Заимов